За съжаление, никой не иска да е Левски. Всички мечтаят да са Ескобар, не крие огорчението си хип-хоп артистът

ДИНЬО ГОСПОДИНОВ, известен повече с псевдонима Din-Yo, пише песни от тийнейджър. Автор е на текстове, изпълнявани в редица музикални събития, организирани от БНР. Роденият в Нова Загора хип-хоп артист е победител и в конкурса за поезия на фондация „Св.Св. Кирил и Методий“. Увлечен е и от изобразителното изкуство, като творческата му техника се отличава с изключителна прецизност, внимание към детайла и завидна креативност. Малцина обаче знаят, че разностранният талант има сериозно образование – завършва „Архивистика и документалистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“.

Според вас подценяван ли е хип-хоп жанрът в България, Диньо? Мислите ли, че стереотипът за рапъри хулигани може (или трябва) да бъде разрушен?

– Единственото, с което си приличам с рапърите, е, че сам си пиша текстовете на песните (усмихва се). Музиката, която правя, е твърде далеч от хип-хопа и все по-осезаемо се отдалечава от него. Рапът се зароди на улицата и беше своеобразна форма на протест – нещо, което не виждам да е в момента. Дори в България 90-те години бяха смутни времена и някак беше по-естествено изпълнителите да се припознаят с лирическите герои от своите произведения. В наши дни съвсем не е толкова престижно да си дребният квартален тарикат и да тръбиш на всеослушание колко е несправедлив животът към хората, и в частност към теб, да възпяваш липсата на пари в джоба си и това, че те не са необходими, за да си щастлив. Най-малко, няма как да вкараш после лустросани силиконо-хиалуронови кукли в новия си клип, а това означава никой да не го гледа. Рапърите отдавна не са хулигани, защото знаят, че хулиганите стоят най-ниско в йерархията. За съжаление, никой не иска да е Левски, всички мечтаят да са Ескобар.

Нарекохте най-актуалната ви песен „Времето не спира“. И тъй като сте и автор на текста, споделете как стигнахте до това философско заключение?

Не бих определил рефрена от песента като забележително световно откритие в областта на философията (усмихва се). Стойността на времето познават най-добре хора, които са губили любов. Когато любимият си тръгне от теб, си даваш сметка какво богатство е всеки миг в негова близост. Толкова стават ценни нещата, които безвъзвратно губиш. Чистата, искрената любов може да бъде и най-често е период във връзката между хората. Този период, разбира се, има своята закономерна времева продължителност, раждане и край. Когато е прекъсната в момент, в който е изпълнена със страст, тя остава чиста. Едва ли някой се сеща с носталгия за любов, която е удавена в посредственост и изтляла до безразличие. Спомените ни връщат към ония времена, които не сме изживели пълноценно. Там, някъде назад, има човек, за когото зверски съжаляваме, че сме го изгубили. Това е ценността на времето – време без любов, в което и да е нейно проявление, е евтино.

Героят в това парче заминава на мисия в Космоса, за да спаси Земята от астероид. Това ли е вашата детска мечта – да направите нещо значимо за хората?
– Признавам, че имах доста по-прозаични детски мечти от спасяването на света, който бе твърде далеч от Нова Загора. А в момента е точно там (усмихва се). Да направя нещо значимо за хората не е детска, а възрастна мечта, и усещам как набира скорост. Разбрах, че най-прекият път към това да направя щастливи хората е да го постигна сам за себе си. Мечтая българите да са малко по-удовлетворени и добри, да си помагат един на друг, да не допускат в сърцата си завист. Да държат на дадената дума и да не правят компромиси със своята съвест. И най-вече – да бъдат сплотени, защото в глобалния свят все повече ще чувстваме липсата на принадлежност. Принадлежност към семейство, към род и родина. За това мечтае Диньо Господинов.

– Победител сте в конкурса за поезия на фондация „Св.Св. Кирил и Методий“. Очаквахте ли такова признание за стихотворната ви дарба?
– Не мога да се похваля с любов от пръв поглед с поезията. Всъщност, доста печално беше първото ми взаимодействие с нея (усмихва се). В пети клас учителката ми по биология залови бележка с мое стихотворение, адресирано до съученик, с когото бяхме в конфликт. Явно е било доста наситено с цинизми, щом директорката на училището нeколкократно недоверчиво ме питаше дали наистина аз съм авторът. След като изкаканиза изречение, от което отчетливо изпъкваха думички като „срам“, „изключване“, „родители“, на мен ми стана ясно, че цялата история няма да завърши благоприятно. По пътя към къщи взех единственото разумно решение, а именно: да си събера жизнено необходимите играчки в раница и да избягам в изгнание. След множество перипетии и това, че провизиите ми, състоящи се от буркан домашна лютеница и половин хляб, привършиха съвсем неочаквано, бях принуден да се прибера на следващия ден.
Конкретно за поетичната награда: беше показателно, че, за да присъствам на награждаването, се наложи да избягам от час. Понеже в училище бях сравнително голям калпазанин, в замяна учителите ми по български език и литература не просто неглижираха, но и възпрепятстваха литературните ми изяви. Аз самият съм трето поколение учител и считам за най-важно учителят да бъде отличен ментор и да умее да разпознава силните и слабите страни на своите подопечни. В противен случай, никак няма да се различава от запис на урок.

– Имало ли е някога пред вас дилема на кой от талантите си да отделяте приоритетно внимание – на рисуването или на музиката?
– На рисуването обръщах дълго време гръб, но имаше период, в който спрях да се занимавам с музика и му дадох шанс. Не мога да стоя кротко, не умея да бъда безличен. През годините много хора са опитвали да ме принизят до своя нюанс на сивота, но аз не съм като тях. Правенето на музика е общ процес, в който финалът зависи от няколко човека. Докато при изобразителното изкуство не е необходимо да споделям крайния резултат. Сядам, рисувам и не се влияя от никой и от нищо. Рисуването за мен е абсолютната свобода на себеизразяването. Там съм пълновластен господар на творбите си и никой не може да ме критикува. Дори и да сгреша нещо, винаги мога да кажа, че е било преднамерено (усмихва се).

Има ли нещо общо между вашите рисунки, музика и поезия? Обединява ли ги определена тема или са много различни като сюжетна посока?
– Между музиката и картините ми има цяла пропаст. По музиката смятам далеч по-лесно да бъда анализиран, отколкото по сюжетите на картините си. Всеки художник, предполагам, мечтае да бъде лесно разпознаваем, аз мога да се похваля, че съм го постигнал. Картините ми се харесват много или дразнят, но, при всички случаи, не оставят никого безразличен към тях. Сигурен съм, че не бихте объркали моя картина, след като веднъж сте я виждали. Чистосърдечно си признавам, че нямам абсолютно никакъв контрол върху нещата, които изобразявам. Просто образите изскачат от бялата повърхност на платното и моментално слагат начало на своето взаимодействие помежду си. Започват едни препирни, едни чутовни битки, сцени на любов.

В цялата тая дандания аз съм само притихнал наблюдател. Понякога се крия в техния шум и необезпокоявано се втурвам в своите мисли и мечти. Рядко деля музиката и поезията, те вървят в комплект и е истинска рядкост да напиша стих и да не го облека в мелодия. Песните са израз на моите чувства и усещането, че чрез тях ги споделям, ми помага да бъда откровен със слушателите.

– Защо решихте да се насочите към „Архивистика и документалистика“ в СУ? Какво ви провокира да завършите тази специалност?
– На този въпрос, който никой до момента не ми е задавал, ще отговоря с непресторено удоволствие (усмихва се). Всъщност, съм истинска звезда в архивистиката. Завършил съм в СУ тази доста интересна специалност и зад гърба си имам много успешни архивни проекти. Преди години си бъбрих с таксиметров шофьор и, след като му казах, че съм учил архивистика и политология, за мое учудване, той отбеляза, че е наясно какво е архивистика, но му било интересно що за дисциплина е политологията. За хората е любопитно що за работа е архивната, така че ще обясня какво е нейното естество. Организирам всички процеси, свързани с документите на представители на държавния и частния сектор. Анализирам, изготвям правила и процедури, свързани с приема, съхранението, справочната дейност и унищожаването на архивните документи. Експертиза на ценността, интеграция на различни видове архивен софтуер, съобразно специфичните нужди на администрацията. Нужни са доста знания и медиаторски умения да влезеш в една голяма фирма и да изградиш отношение на служителите, да създадеш порядък на места, където дори той не е добре дошъл. Аз съм радетел за развитието на българското архивно дело и през годините съм полагал грижи за популяризирането на професията. Активно помагам на тепърва завършили колеги да открият своето работно място и да придобият нужните знания. Понеже, когато става въпрос за професията ми, веднага превключвам от артист на архивист и ставам сериозен, ще сложа край.

– Зная, че веднъж, пресичайки пешеходна пътека в центъра на София, се сблъсквате челно с лек автомобил… Това ли е случката, която ви накара да преосмислите начина си на живот, или има и по-драматични моменти?
– Както отбеляза мой приятел, след удара и аз, и автомобилът имахме щети, само че той остана в движение. Тежък момент беше, но времето го отнесе назад, оставяйки ми поуки и спомени. Гледам на случката като приключение.
Най-тежкото в моя живот досега е загубата на черния ми котарак Игрив. Имал съм лоши моменти, етапи, ери в живота си, но през всичко съм минавал мъжката, стискайки зъби. Най-слабото ми място се оказа тая чаровна, черна, мяукаща топка, изпълнена с толкова много любов. Момчето ми падна от прозореца и в продължение на четири години го гледах с прекъснат гръбнак. Съобразявал съм живота си изцяло с него – всички мои ангажименти, пътувания, дори съня. Издъхна в ръцете ми, остана в сърцето ми, научи ме на много неща и ме направи по-добър. Той е поврaтната точка в моя живот. Котаракът Игрив е и причината част от моя доход да дарявам за лечение на животинки.

– Какво още не знаят хората за Диньо Господинов, а бихте разкрили поне отчасти?
– Малко хора знаят много неща за мен. Не се правя на потаен, просто съм любопитен и имам много интереси. Повечето ме познават в контекста на нашите допирни точки. Преди няколко месеца разбрах, че човек, с когото се познаваме от години, мисли, че съм професионален спортист. Свързва ме единствено със спорта и няма никаква представа за останалите поприща, на които съм посветил времето си. Мисълта ми е, че, ако искате да научите още за мен, ще трябва да ми посветите рубрика (усмихва се).