КOЙ Е ТOЙ

Диньо Господинов, известен c псевдонима Dіn-Yo, е родом от Нова Загора. Автор е на музика и текстове, победител в конкурса за поезия на фондация „Св. Св. Кирил и Методий”. Другата му страст е изобразителното изкуство. Завършил е Архивистика и документалистика в СУ „Св. Климент Охридски”. България Днес” разговаря с него за политиката, изкуството и уникалната индивидуалност на българския народ.

– Г-н Господинов, преди две години нарисувахте коронавируса и вградихте cянката cи в платното. CОVІD-19 вĸчĸ cи eтивo, но защо създадохте точно такава творба?

– Тогава обстановката беше съвсем различна. Беше страхотна психоза. Помня как вървях по улиците в първите дни на пандемията и беше като някакъв филм на ужасите. Изкарах вируса тежко, макар и без да влизам в болница. Тогавашните ми преживявания ги пресъздадох в картината. Хората, които твърдят, трябва да си дадат сметка, че това е тяхното време. Ние купуваме времето на твореца и затова понякога ми е жалко, когато видя, че творбите са на ниска себестойност. Все пак това е късче от живота.

– Вече няма коронавирус, но има война. Бихте ли нарисували войната?

– Стилът ми на рисуване е такъв, че всяка моя картина може да мине за война.

– Какъв е cтилът?

– Наскоро говорих с приятел за картините ми. Не всички образи, които въплъщавам в тях , са зли. Има и някои, които са усмихнати, но той каза, че изглеждали ехидни. Глуповати са образите, които рисувам – предимно зли, като добродушни не се виждат. Определям го като мой собствен стил, който е изкристализирал през годините. Затова и всяка моя картина може да бъде обявена за военна илюстрация.

– Освен като художник сте познат и като рапър. Разкажете за тази заблуда

– Това е моя много дълга битка да обяснявам, че не съм рапър. Бях дамгосан с това определение, когато се появиха статии за картината с коронавируса. Оттук насетне, каквото и да направя, се опасявам, че винаги ще бъда под знака на рап музиката. Много съм далеч от рапа. Обичам да слушам тази музика, но не умея да се изразявам чрез нея. Соло и арендби музиката ми е повече на сърце. Там си намирам мястото. Когато си малък, правиш повече компромиси за да се харесаш. Сега, слава богу, стигнах до състояние да отстоявам себе си и не се опитвам да се харесам на всички.

– Новата ви песен се казва „Сенки”. Какво е посланието, което носи?

– Може да прозвучи клиширано, но песента дойде от душата ми. Текстът е мой, мелодията е моя. Песента съдържа мои вътрешни преживявания. Режисьори на видеоклипа са Диляна Данева и Асен Караниколов, а Момчил Александров. Диляна е и сценарист. Когато влязох при Пешо да я записвам, аз всъщност отивах за друга песен. Казах му, че замислям нова песен, която вероятно само на мен ми хареса. И той ми отговори: „Такава песен, която само на теб ти харесва, не ми се прави много”. Изпяx мy мелодията и започнахме веднага да я правим. Имам няколко основни неща, които искам да кажа със „Сенки”. Като вглеждане в себе си. Наблюдавам, че хората все по-малко обръщат внимание на своя вътрешен глас. Започнаха да бягат от болката и да търсят начин да я притъпят, а не да си решат проблемите. Това е метафората на сенките, които са всички наши спомени, преживявания и травми. Сенките са и наше оръжие – нещо, което пренебрегваме. Те са нашия опит и начин да бъдем по-мъдри. Доспехите в клипа са нашите преживявания и опит. Този арсенал ти помага да вървиш напред по пътя си и да побеждаваш.

– Всъщност доспехите, които носите, са използвани в снимките на „Конан Варварина”, които бяха реализирани в България.

– Да, това са оригиналните доспехи и са правени специално по поръчка за филма. Имах доста голям избор от дрехи, но тези ми харесаха много.

– Лесно ли е да се прави такъв тип музика с вглеждане във вътрешния ни свят, когато насреща сериозна част от аудиторията се интересува от пари, коли и жени, възпети в чалга културата?

– Задавате ми екзистенциален въпрос. Ако не ни харесва тази култура и не откриваме себе си в нея, то със сигурност трябва да променим. Ако се носим по течението, културата няма да се промени. Първо трябва себе си да променим и то в посока, в която ще се чувстваме щастливи. Имам много приятели музиканти и се движа в тази среда. И си мисля, че повечето от тях не са най-големите щастливци. Не искам да дойде момент, в който да се срамувам от това, което правя. Да, вероятно го казвам от позицията, че мога да си го позволя. Музиката, не е основната ми работа и дали ще ме затрупат с покани за участия, не ми е най-важното. Но да, хубаво е да имаш публика и да отключваш нещо в хората, които те слушат. Иначе е като да приказваш сам със себе си.

– Казвали ли сте си някога, че сте щастлив или пък не, че сте роден в България?

– Никога не ми се е налагало да кажа, че не съм щастлив. Нямал съм причина. Имал съм възможност да пътувам и да направя сравнение между нас и света. Тук сме много странни хора и много ценя тази българска индивидуалност. Понякога мога да я иронизирам и да я подлагам на присмех, но истината е, че много я ценя. Това е като името ми.

– На кого сте кръстен?

– На дядо ми Господин. Това е много специфично име за Тракийския регион. В София съм имал много ситуации заради него, докато в родния ми край е често срещано. В началото ми беше странно, но във времето започна да ми харесва, защото говори за индивидуалност. Преди време отидох на очен лекар и ме попита за името ми. Казах: „Диньо, с ер малък и о”. Но тя ме помоли сам да си напиша името, презимето и фамилията. Пиша аз Диньо Цветков Господинов. И тя: „Ооо, то другите ви имена са български”. Харесвам това, което нося. Ние сме интересен народ. Можем да бъдем крайно лоши и крайно добри. Чужденците не могат да проумеят нашата мая.

– Чудна е българската душа, но живеем във времена на инфлация, на високи цени на горивата, на разпад на управляващата коалиция и във времена, в които не се разбираме със Северна Македония. Какво ви е мнението за тези обществени процеси?

– Имам мнение, още повече че съм учил политология. Преди години бях много по-навътре в процесите. За мен най-удар беше, когато модата на контрапротеста беше в разгара си. Тогава приключих да се интересувам, защото никой не можеше да бъде сигурен в каква кауза участва. Започва протест и следва протест от другата страна. Според мен оттам тръгнаха големите проблеми. Кризи винаги ще има. По-лошо е, че народът се обезвери и стана апатичен. Политиците ни станаха откровено нагли. Спряха да защитават каузи и да държат на думата си. Знаейки за своята безнаказаност, си позволяват да говорят откровени лъжи. Никой вече, не им търси сметка, а те се префасонират от една политическа сила в друга. Няма ляво, няма дясно. Има едно непрестанно лъжене и надвикване. Отвратен съм. За съжаление, не трябва да е така, защото ставаме апатични и оставяме съдбата си в чужди ръце. Няма лидери…Идва някой захаросан и обществото го припознава. Следва разочарование, идва криза. И се появява следващия. Може би ние си огъваме лидерите и не могат да живеят в България. Как да успее един човек, който е мачкан и успехите му се неглижират. Нямам много добри прогнози, но едно мога да гарантирам –  ще оцелеем.

ЛИНК към интервюто

Материалът Художникът и музикант Диньо Господинов: Политиците ни са нагли, а народът е апатичен е публикуван за пръв път на DIN YO.

Доспехите са по дизайна на номинираната за награда „Ейми“ Уенди Партридж.

В „Сенки“, чиято премиера бе в буреносния следобед на 8 юни, виждаме именно бронята и прословутия меч на Конан (Джейсън Момоа), както и доспехите на Халар Зим (Стивън Ланг) от най-скъпия филм, сниман в България до момента. Срещаме ви с изпълнителя и идеолог на музикалната история Диньо Господинов – Din-Yo, който разкрива как е успял да се добере до емблематичните визии на легендарните воини, както и повече около сюжета и подтекста на песента.

„В костюма на Конан се намъкна Людмил Минчев, който изиграва Дракона, с когото се бия. Не му беше никак лесно, защото се оказа, че бицепсът му е по-голям от на Джейсън Момоа. Люси, носейки въпросната броня, до последно си мислеше, че ще ме победи в двубоя, оттам и тази самоувереност, която можете да видите по време на неговата роля в клипа. Аз, на свой ред, знаех от самото начало, че съм отрицателен герой и с радост приех да бъда облечен с ризницата на Злодея от „Конан Варварина” – Халар Зим, изигран от Стивън Ланг. Тук е моментът да направя едно шокиращо разкритие. Може Дракона да е бил облечен с доспехите на прословутия кимериец, но аз имах честта да се бия с неговият меч. Нямаше как да бъда победен и плених Принцесата, която бе изиграна от Елизабет Марангозова„, разказва Din-Yo.

Певецът е възпитаник на първия випуск по „Архивистика“ в Софийския университет и е доста добре запознат с историческите факти. Затова е си позволява да подлага под съмнение прословутото мото на Конан Варварина „Живей, оцелявай, обичай“.

„Философски погледнато, „живей“ и „оцелявай“ по някакъв начин си противостоят в едно изречение. За да живееш, предполагам, че е задължително преди това да си оцелял. Това с обичането също не ми звучи особено варварско. Конан едва ли би изразил есенцията на своя живот по подобен начин. По-склонен съм да вярвам на пирамидата на Маслоу„, аргументира се Din-Yo.

Действието на клипа се развива в измислена реалност. Не пресъздава епоха, уточнява той. 

„В клипа сме пресъздали душата на героя, а за душата – времето е абстрактно понятие. Това, което ще видите са мислите на един човек, имал смелостта да остане насаме с тях. Не случайно, въпреки доспехите и цялостната визия, присъщи по-скоро за Средновековието, героят държи в ръка фотография“, обръща внимание изпълнителят.

Потенциал в идеята за клипа и песента виждат и от Национален фонд „Култура“, които подкрепят реализацията му.

„Видяха режисьорския професионализъм в лицето на Диляна Данева и Асен Караниколов. Оператор е Момчил Александров. Монтажът на видеото е на Йовета Панда. С тяхна помощ създадохме и клипа към песента „Времето не спира“ – прекрасна референция за техните възможности. Диляна Данева се е доказала като човек, на който мога да се доверя. Харесвам нейната отдаденост и организираност и смятам за в бъдеще да продължим съвместна дейност. Освен това проектът ни отчетливо се отличава от масовите предложения, които ни заливат. Зрителите сами ще се убедят, че сме вложили душите си в него и вярвам, че с работата си допринасяме за обогатяването на българската музика“, казва Din-Yo.

Мелодията за песента „Сенки“ била  ясна от първия миг, в който си я затананикал, но текстът – съвършено друг. В самото начало, песента трябвало да се казва ….“Котки“!

„Изникна една сутрин, след игра с котките в къщи. Котката ми е тотемно животно заради своя характер и това, че винаги е в готовност за игри и забавления. Доста по-късно след като записахме първи куплет и припев, ми хрумна съвсем различна тема за останалата част на песента. Въпреки различията, съумяхме да направим хубав преход, за което съм благодарен на Бате Пешо“, разкрива авторът на „Сенки“.

Песента „Сенки“ разглежда Нощта и Самотата като лек за всички болки, които ни носят дните.

„В днешно време имаме привилегията бързо и лесно да разполагаме с голям обем от информация. Творците могат да обменят идеи и да черпят вдъхновение от цял свят. Става все по-трудно да кажеш нещо ново и аз нямам такава амбиция. Моята мисия е да припомня, нещата които вече знаем, но сме позабравили. Колкото ни се отваря кръгозора към света, толкова спираме да се вглеждаме в нас самите. Нека да се потопим в своите сенки и да бъдем по-добри версии на себе си„, казва изпълнителят.

Какво посочва музиката му на хората и защо им се налага да им бъде показвано?

С песентаси Din-Yo казва че посочва на съвременниците си възможност да останат насаме със себе си и да се вгледат в собствената си душа.

„Не е ли странно, че всички се опитват да привлекат нашето внимание до степен, че ние спряхме да обръщаме внимание на себе си? Понякога се чувствам като посетител на панаирджийска сергия. Тя е отрупана с лъскави, шарени предмети, които ангажират вниманието ми, докато ловък джебчия ме пребърква. Толкова имаме нужда понякога, просто да останем насаме с нашите сенки, за да открием отговори, които никой не е в състояние да ни даде. Всеки идва на тоя свят с чиста душа и тръгва към края на живота. По пътя ще събира, радост, щастие, болка и разочарование. Така е устроена Вселената – всеки урок се заплаща и по своя път събираме спечеленото. А когато натежи товара от уроци, уморени ще легнем в пръстта. С тази песен успях да накарам себе си да забавя ход и да потърся уюта на своите спомени. Ще съм щастлив, ако някой от слушателите намери време за себе си“, казва той.

И неусетно се завръща към свой спомен – усещането да носиш броня. 

„Майка ми е детска учителка. Един ден незнайно по каква причина персонала на детската градина беше изкарал на двора голям куп с играчки за изхвърляне. Помня ясно как съм се чувствал, когато ги видях, защото истински се развълнувах. Награбих едни червени доспехи, съставени от шлем, кръгъл щит и меч с ножница. Бях на върха на щастието, то е просто неописуемо. Тогава за първи път имах съвсем истинска броня. Нали си представяте, че до момента се сражаваш с пръчки и изведнъж ставаш богатир. Доспехите тогава просто отключиха една порта към света на вълшебното. Сега след толкова години по-късно се случи същото. Те просто ти дават сила и те запращат на секундата в друг свят. Това е истинско вълшебство“, казва Din-Yo.

Преди да облекат броните, главните герои – Дракона и Воина, също се сръжавали с пръчки, като момчетата. Първият сблъсък между двамата е реализиран в офис сграда на приятел.

„Аз бях въоръжен с дръжка от метла, а Люси с дръжка от лопата. Много съм благодарен на Slavi Chou за това, че изгради бойната хореография и дори на снимките беше с нас да ни наглежда. Аз съм по природа доста любопитен и като добавим афинитета ми към историята, бях въодушевен да науча от специалист интересни факти за средновековните оръжия, битките и военната стратегия. В действителност боравенето със средновековни оръжия си е истинско изкуство, далеч от безразборно мятане на крайници. Аз отдавна тренирам бойни спортове и подходих доста сериозно към задачата да убия разярен Дракон, размятащ двойна брадва“.

Клипът на „Сенки“ ни кара да се замислим за рицарите и злодеите на нашето време. Оказва се все по-тежко и трудно злодеите да бъдат разграничени от добрите.

„Ние живеем във времена на нюанси, на липса на категоричност. Добрите понякога постъпват лошо, но в контекста на цялостното им представяне ги оправдаваме. Лошите не са крайно лоши, правят и добрини. После ще се появи някой, който ще ни накара да се почувстваме виновни, че сме им лепнали етикет, че всъщност те не са зли или невъзпитани, а израснали в неподходяща среда, обкръжението им е лошо, моделите, които обществото им е наложило са им повлияли негативно. Колкото повече растем, толкова разбираме за съществуване на понятия като степен и нюанс. Назад в детството нещата са доста по-ясни. Там моделите са крайни. И всеки герои е окичен с богат спектър от характеристики присъщи за своята роля. Затова в приказките е най-уютно“, отчита Din-Yo. Той е категоричен, че всеки от нас им свои собствени сенки…

„Мога да разкажа за една от моите. Моята най-консистентна, персонална сянка – черният котарак Игрив, който изгубих при инцидент. Понякога се случва нощем да изгася осветлението и в тишината на уморения град той тихо идва и ляга на гърдите ми. Той лекува моите рани. През годините се наложи да се лиша от доста неща за да му помогна да живее пълноценно след неуспешните операции на прекъснатия гръбнак. В замяна получих безгранична вяра, любов и сърце, което остана с мен дори и след като престана да бие. Животното, което ме направи по-добър човек – състрадателен, емпатичен, щедър и силен. Отдавна не гледам на преживяното като на изпитание, а като дар. Приемете несгодите в живота като приключения. Приемете своите сенки„, казва Din-Yo.

Най – трудният момент от снимките на „Сенки“ се оказва не онзи, в който изпълнителят влиза в пълна с ледена вода вана на минусови температури, а когато режисьорите обявяват края на снимачния ден.

„Представяте ли си в този момент настоящето ти удря такъв звучен шамар, че ушите ти не спират дълго време да пищят. Приказните създания свалят своите ефирни дрехи, войните прашните си доспехи и ставаш свидетел на нещо ужасяващо. Магията започва да избелява. Специалистът по специален грим Александрина Дерменджийска виртуозно го премахва и изпод него изплуват истинските лица на актьорите. Златните монети от съкровищата се превръщат в реквизит от пластмаса. Аз великият воин, чиято десница е отнемала безброй животи, пред който са треперели вражески пълчища, си обувам старите кецове и се опитвам да изчистя бялата яка на якето, с което се топлих в минутите между сцените. Идват таксита и като жълти, хищни птици поглъщат хората от снимачния екип. Тази вечер в нас ще се прибере Диньо Господинов. И ще си легне сгушен до котката си и своите сенки“.

Дори и в този разговор се прокрадва идеята за времето, което не спира – чрез 8-цата, която е символ на безкрайността. Какво е  всъщност безкрайността, която присъства във видеоклипа с числото 8?

„Радвам се, че заложената символика във видеото, не е останала незабелязана. Не е ли странно как човешкия род копнее за безкрайност, а същевременно лекомислено пилее малкото време, с което разполага. Това е защото въпреки своя егоизъм, хората принадлежат на човечеството. Те са част от своя вид и това винаги ще бъде така, докато го има. През цялото си съществуване са правили невъзможното да останат завинаги в историята. Какъв е тоя стремеж да оставиш следи? Какво го провокира? Какво е това желание да бъдеш запомнен? Вероятно този напън обслужва някаква по-висша цел, но докога ще оправдаваме глупавите си постъпки и елементарен начин на мислене с решенията на една висша сила и разум. Или пък е биологично обосновано, макар и лично да не забелязвам останалите бозайници да полагат усилия в тази посока. Хората могат да бъдат вечни , без да са безкрайни. Само трябва да развиват себе си. Да стават по-добри, по-умни, по-можещи от себе си“, обобщава Din-Yo.

Самият той, в хармония с този съвет, готви нов клип, не само защото е доста продуктивен, но и защото работи с няколко от най-талантливите имена на българската музикална сцена – Бате Пешо, Роби Николов и Самуел Ефтимов. С певицата Марина Драгомирецкая също са записали поредното общо песен. Има и няколко готови песни и ако запази творческото темпо, до края на годината ще е налице и първият му албум.

ЛИНК към интервюто

Материалът Доспехите и мечът от „Конан Варваринът”блестят в българския клип „Сенки” е публикуван за пръв път на DIN YO.

ДИНЬО ГОСПОДИНОВ, известен повече с псевдонима Din-Yo, пише песни от тийнейджър. Автор е на текстове, изпълнявани в редица музикални събития, организирани от БНР. Роденият в Нова Загора хип-хоп артист е победител и в конкурса за поезия на фондация „Св.Св. Кирил и Методий“. Увлечен е и от изобразителното изкуство, като творческата му техника се отличава с изключителна прецизност, внимание към детайла и завидна креативност. Малцина обаче знаят, че разностранният талант има сериозно образование – завършва „Архивистика и документалистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“.

– Според вас подценяван ли е хип-хоп жанрът в България, Диньо? Мислите ли, че стереотипът за рапъри хулигани може (или трябва) да бъде разрушен?

– Единственото, с което си приличам с рапърите, е, че сам си пиша текстовете на песните (усмихва се). Музиката, която правя, е твърде далеч от хип-хопа и все по-осезаемо се отдалечава от него. Рапът се зароди на улицата и беше своеобразна форма на протест – нещо, което не виждам да е в момента. Дори в България 90-те години бяха смутни времена и някак беше по-естествено изпълнителите да се припознаят с лирическите герои от своите произведения. В наши дни съвсем не е толкова престижно да си дребният квартален тарикат и да тръбиш на всеослушание колко е несправедлив животът към хората, и в частност към теб, да възпяваш липсата на пари в джоба си и това, че те не са необходими, за да си щастлив. Най-малко, няма как да вкараш после лустросани силиконо-хиалуронови кукли в новия си клип, а това означава никой да не го гледа. Рапърите отдавна не са хулигани, защото знаят, че хулиганите стоят най-ниско в йерархията. За съжаление, никой не иска да е Левски, всички мечтаят да са Ескобар.

– Нарекохте най-актуалната ви песен „Времето не спира“. И тъй като сте и автор на текста, споделете как стигнахте до това философско заключение?

Не бих определил рефрена от песента като забележително световно откритие в областта на философията (усмихва се). Стойността на времето познават най-добре хора, които са губили любов. Когато любимият си тръгне от теб, си даваш сметка какво богатство е всеки миг в негова близост. Толкова стават ценни нещата, които безвъзвратно губиш. Чистата, искрената любов може да бъде и най-често е период във връзката между хората. Този период, разбира се, има своята закономерна времева продължителност, раждане и край. Когато е прекъсната в момент, в който е изпълнена със страст, тя остава чиста. Едва ли някой се сеща с носталгия за любов, която е удавена в посредственост и изтляла до безразличие. Спомените ни връщат към ония времена, които не сме изживели пълноценно. Там, някъде назад, има човек, за когото зверски съжаляваме, че сме го изгубили. Това е ценността на времето – време без любов, в което и да е нейно проявление, е евтино.

– Героят в това парче заминава на мисия в Космоса, за да спаси Земята от астероид. Това ли е вашата детска мечта – да направите нещо значимо за хората?
– Признавам, че имах доста по-прозаични детски мечти от спасяването на света, който бе твърде далеч от Нова Загора. А в момента е точно там (усмихва се). Да направя нещо значимо за хората не е детска, а възрастна мечта, и усещам как набира скорост. Разбрах, че най-прекият път към това да направя щастливи хората е да го постигна сам за себе си. Мечтая българите да са малко по-удовлетворени и добри, да си помагат един на друг, да не допускат в сърцата си завист. Да държат на дадената дума и да не правят компромиси със своята съвест. И най-вече – да бъдат сплотени, защото в глобалния свят все повече ще чувстваме липсата на принадлежност. Принадлежност към семейство, към род и родина. За това мечтае Диньо Господинов.

– Победител сте в конкурса за поезия на фондация „Св.Св. Кирил и Методий“. Очаквахте ли такова признание за стихотворната ви дарба?
– Не мога да се похваля с любов от пръв поглед с поезията. Всъщност, доста печално беше първото ми взаимодействие с нея (усмихва се). В пети клас учителката ми по биология залови бележка с мое стихотворение, адресирано до съученик, с когото бяхме в конфликт. Явно е било доста наситено с цинизми, щом директорката на училището нeколкократно недоверчиво ме питаше дали наистина аз съм авторът. След като изкаканиза изречение, от което отчетливо изпъкваха думички като „срам“, „изключване“, „родители“, на мен ми стана ясно, че цялата история няма да завърши благоприятно. По пътя към къщи взех единственото разумно решение, а именно: да си събера жизнено необходимите играчки в раница и да избягам в изгнание. След множество перипетии и това, че провизиите ми, състоящи се от буркан домашна лютеница и половин хляб, привършиха съвсем неочаквано, бях принуден да се прибера на следващия ден.
Конкретно за поетичната награда: беше показателно, че, за да присъствам на награждаването, се наложи да избягам от час. Понеже в училище бях сравнително голям калпазанин, в замяна учителите ми по български език и литература не просто неглижираха, но и възпрепятстваха литературните ми изяви. Аз самият съм трето поколение учител и считам за най-важно учителят да бъде отличен ментор и да умее да разпознава силните и слабите страни на своите подопечни. В противен случай, никак няма да се различава от запис на урок.

– Имало ли е някога пред вас дилема на кой от талантите си да отделяте приоритетно внимание – на рисуването или на музиката?
– На рисуването обръщах дълго време гръб, но имаше период, в който спрях да се занимавам с музика и му дадох шанс. Не мога да стоя кротко, не умея да бъда безличен. През годините много хора са опитвали да ме принизят до своя нюанс на сивота, но аз не съм като тях. Правенето на музика е общ процес, в който финалът зависи от няколко човека. Докато при изобразителното изкуство не е необходимо да споделям крайния резултат. Сядам, рисувам и не се влияя от никой и от нищо. Рисуването за мен е абсолютната свобода на себеизразяването. Там съм пълновластен господар на творбите си и никой не може да ме критикува. Дори и да сгреша нещо, винаги мога да кажа, че е било преднамерено (усмихва се).

– Има ли нещо общо между вашите рисунки, музика и поезия? Обединява ли ги определена тема или са много различни като сюжетна посока?
– Между музиката и картините ми има цяла пропаст. По музиката смятам далеч по-лесно да бъда анализиран, отколкото по сюжетите на картините си. Всеки художник, предполагам, мечтае да бъде лесно разпознаваем, аз мога да се похваля, че съм го постигнал. Картините ми се харесват много или дразнят, но, при всички случаи, не оставят никого безразличен към тях. Сигурен съм, че не бихте объркали моя картина, след като веднъж сте я виждали. Чистосърдечно си признавам, че нямам абсолютно никакъв контрол върху нещата, които изобразявам. Просто образите изскачат от бялата повърхност на платното и моментално слагат начало на своето взаимодействие помежду си. Започват едни препирни, едни чутовни битки, сцени на любов.

В цялата тая дандания аз съм само притихнал наблюдател. Понякога се крия в техния шум и необезпокоявано се втурвам в своите мисли и мечти. Рядко деля музиката и поезията, те вървят в комплект и е истинска рядкост да напиша стих и да не го облека в мелодия. Песните са израз на моите чувства и усещането, че чрез тях ги споделям, ми помага да бъда откровен със слушателите.

– Защо решихте да се насочите към „Архивистика и документалистика“ в СУ? Какво ви провокира да завършите тази специалност?
– На този въпрос, който никой до момента не ми е задавал, ще отговоря с непресторено удоволствие (усмихва се). Всъщност, съм истинска звезда в архивистиката. Завършил съм в СУ тази доста интересна специалност и зад гърба си имам много успешни архивни проекти. Преди години си бъбрих с таксиметров шофьор и, след като му казах, че съм учил архивистика и политология, за мое учудване, той отбеляза, че е наясно какво е архивистика, но му било интересно що за дисциплина е политологията. За хората е любопитно що за работа е архивната, така че ще обясня какво е нейното естество. Организирам всички процеси, свързани с документите на представители на държавния и частния сектор. Анализирам, изготвям правила и процедури, свързани с приема, съхранението, справочната дейност и унищожаването на архивните документи. Експертиза на ценността, интеграция на различни видове архивен софтуер, съобразно специфичните нужди на администрацията. Нужни са доста знания и медиаторски умения да влезеш в една голяма фирма и да изградиш отношение на служителите, да създадеш порядък на места, където дори той не е добре дошъл. Аз съм радетел за развитието на българското архивно дело и през годините съм полагал грижи за популяризирането на професията. Активно помагам на тепърва завършили колеги да открият своето работно място и да придобият нужните знания. Понеже, когато става въпрос за професията ми, веднага превключвам от артист на архивист и ставам сериозен, ще сложа край.

– Зная, че веднъж, пресичайки пешеходна пътека в центъра на София, се сблъсквате челно с лек автомобил… Това ли е случката, която ви накара да преосмислите начина си на живот, или има и по-драматични моменти?
– Както отбеляза мой приятел, след удара и аз, и автомобилът имахме щети, само че той остана в движение. Тежък момент беше, но времето го отнесе назад, оставяйки ми поуки и спомени. Гледам на случката като приключение.
Най-тежкото в моя живот досега е загубата на черния ми котарак Игрив. Имал съм лоши моменти, етапи, ери в живота си, но през всичко съм минавал мъжката, стискайки зъби. Най-слабото ми място се оказа тая чаровна, черна, мяукаща топка, изпълнена с толкова много любов. Момчето ми падна от прозореца и в продължение на четири години го гледах с прекъснат гръбнак. Съобразявал съм живота си изцяло с него – всички мои ангажименти, пътувания, дори съня. Издъхна в ръцете ми, остана в сърцето ми, научи ме на много неща и ме направи по-добър. Той е поврaтната точка в моя живот. Котаракът Игрив е и причината част от моя доход да дарявам за лечение на животинки.

– Какво още не знаят хората за Диньо Господинов, а бихте разкрили поне отчасти?
– Малко хора знаят много неща за мен. Не се правя на потаен, просто съм любопитен и имам много интереси. Повечето ме познават в контекста на нашите допирни точки. Преди няколко месеца разбрах, че човек, с когото се познаваме от години, мисли, че съм професионален спортист. Свързва ме единствено със спорта и няма никаква представа за останалите поприща, на които съм посветил времето си. Мисълта ми е, че, ако искате да научите още за мен, ще трябва да ми посветите рубрика (усмихва се).

Материалът РАПЪРИТЕ ОТДАВНА НЕ СА ХУЛИГАНИ е публикуван за пръв път на DIN YO.

Той е от хората, които не правят нещо на всяка цена, особено когато говорим за изкуство. Творец в един изчезващ смисъл на думата. Може би и заради това да участва в музикален проект, посветен на вечната тема за Времето, е безспорно вълнуващо предизвикателство. Клипът към парчето „Времето не спира“ е повече от вдъхновяващ!

Песента е особено актуална днес, когато темата за промените в живота и навиците на хората в следствие на световната пандемия, взе превес и се превърна в център за осмисляне. Продукционното студио зад видеоклипа е Yellow Brick Pictures.

Видеото към парчето, прилича на майсторски изпипан до последния детайл късометражен филм на режисьора Диляна Данева, в който посланията оживяват по много въздействащ начин, пресъздадени от актьорите Лилия Лилова, Анна Банкина, Асен Караниколов и др. Своя актьорски дебют в този клип прави Din-Yо, а разговора с него е откровен и доста непредсказуем в развоя си.

– Din-Yo, темата за Времето е вечно актуална, няма давност и вероятно точно тази непреходност е била в основата на вдъхновението ти?

– Предполагам, всеки човек, в определен момент от живота си, се замисля за времето. Започнеш ли да се вторачваш в него, това вече е симптоматика на съзряване. Като деца не му отдаваме особено значение, но постепенно през годините започваме, сякаш, да осъзнаваме неговата ценност, неговата безвъзвратност и това се случва, като че ли, именно, когато губим. Загубата на приятели, на любов, на места и емоции.

Всеки, навярно, е имал мигове, които трескаво се е опитвал да задържи, да ги притежава вечно, да се връща към тяхната топлина в трудните моменти. Така и аз, вълнувайки се от темата, съвсем логично бях отведен до случването на песента. Ако може да се заключи, че съществуват няколко теми с особено значение за мен, които имам необходимост да разгледам творчески и да представя, то времето съвсем достойно стои в десетката им.

Din-Yo на мисия в космоса за „Времето не спира“

– Разкажи ми малко повече за историята около песента и посланието, което носи?

– Има песни, които моментното вдъхновение ти сервира като на тепсия. Идват и текста, и мелодията, и нищо не е в състояние да ги спре. Бих го оприличил на истинска творческа експлозия. С настоящата песен обаче, случая съвсем не е такъв (смее се). Веднъж сме я правили с Бате Пешо преди години, но тогава сякаш не ни достигна ентусиазъм да я завършим. Единодушно решихме да не насилваме нещата и я затрупахме с нови песни до момента, в който промених кантото на припева. Това се отрази на целия текст и на темата и на посланието.

Текстът е много достоверен и съм сигурен, че би докоснал всеки, който е губил любов. Времето и любовта са отколешни врагове. Когато любовта не е споделена, тя ни изяжда времето. От друга страна, не обичаш ли с цялата си душа някого, времето изважда на показ всичките му негативи и смалява ценните му качества. Единственият начин да придадем смисъл на времето и любовта е като им се отдадем и ги почувстваме.

– Често споменаваш емоциите. Има ли някоя базисна емоция, която те ръководи?

– Минах през период, в който си мислех, че трябва да бъда ръководен изцяло от положителни емоции, отдавам го на западната доктрина за щастие, която доста агресивно ни бе налагана чрез филми, специализирана литература и широко усмихнати костюмирани типове. Вече не се опитвам да минавам по повърхността на тъгата и болката. Отдавам им се, изживявам си ги, защото те имат силата да съграждат.

Много въздействащо изкуство е изковала мъката. Пък къде най-често се пресичат смеха и сълзите? Естествено, че в любовта. Тя в своята утроба побира цялата палитра от човешки емоции. Любовта за това е вечна тема в изкуството. Поради тази причина присъства и в настоящата песен.

– Когато човек говори толкова осъзнато за смисъла на времето и за емоциите, вероятно е преживявал неведнъж не само хубави емоции, а и редица житейски трудности. Такъв ли е случая и при теб?

– Не мисля, че през живота си съм преминавал през невероятни трудности. Навярно близките ми ще ме оборят (усмихва се). Имал съм тежки моменти, през които просто съм минавал на инат и колкото и да е изтъркано – времето е добър лечител. Тежко ми е, поплача си, ходя часове, говорейки си сам, седна с приятел да пием, на сутринта е малко по-различна гледната точка. Така или иначе, тежките моменти със сигурност за допринесли за качеството на творчеството ми. Освен всичко аз възприемам несгодите по свой начин, който нося в себе си по наследство и съм култивирал, разбира се.

– Като например?

– Например, преди време разказвам разпалено по телефона на мой приятел какви перипетии съм имал предния ден. Крача и съвсем детайлно описвам. След като приключих той ми вика „много лоша работа, как може точно на теб да ти се случи”, съчувства ми. Тогава се замислих, че аз възприемам гореспоменатото нещастие, като весела история и грам не съжалявам, че ми се е случило. Напротив, бързам да го споделя с близките, като нещо интересно. Както мъдро ми каза преди години Иван Ланджев по повод на моя злополучна преживелица: „За писателя лоша история няма”.

– А налагало ли се е някой някога да ти помага да преодоляваш нещо в себе си?

– Ооо, редовно, жените много често го правят (усмихва се). В моменти, в които се чувствам много добре, винаги ще се появи някоя, която да ми помогне да го преодолея (смее се).

– Обичаш да се шегуваш, но да се върнем на времето като фокус в клипа и на песента. Ако го анализираме от комерсиална гледна точка, как се променя картинката ти за него?

– Честно казано, по никакъв начин не се променя. Истината е, че за нашето здраве, за нашето щастие има близки хора, които се притесняват, но за времето ни абсолютно никой не го е грижа. Всеки краде от него, колкото допуснем. Кой наистина се е загрижил за вашето време? Кой ви казва, че не иска да ви губи времето. Дори майка ми, която е посветила живота си на семейството и ме обича повече от всеки друг на тоя свят, като се чуем съвсем не ме щади (усмихва се).

Виж, колкото сме по-значими за обществото, толкова цената на времето ни се покачва, времето е валута. Да вземеш време от един обикновен човек, който не е никой, е много лесно. Времето на бедния да вземеш. Я пробвай да отнемеш времето на богаташ, на мислител, времето на мъдрец. Ако си му равен или го превъзхождаш, тогава той ще отдели с радост от своето време.

Всички технически придобивки са в името на това да спестяваме време. Бързо чистиш, бързо готвиш, переш, придвижваш се. Всичко е ценно, когато пести време и като имаме хипотетично повече време за какво го използваме? Станахме ли по-умни, по-смислени, по-добри от предците си, по-образовани. Опитваме се чрез медицината също да удължим своето време, но истината е, че изцяло сме на грешен път. Вместо да удължаваме продължителността, трябва да се концентрираме върху качеството.

– Времето и качеството му, особено в изминалата година, покрай коронавирус пандемията, придоби нов смисъл. На теб как ти повлия? С какво те промени?

– Истината е, че аз посрещнах началото на пандемията с доста приповдигнато настроение, защото разчитах на нея по някакъв начин да промени мисленето на хората, включая и себе си. Разчитах, че ще донесе нещо по-добро. Мислех, че ще свърша някои неща, които съм отлагал доста с времето, но това се оказа илюзия. Пандемията и условията, в които тя ме принуди да живея, не ме направиха по-добър, нито по-духовен, не си свърших и отложените задачи през годините. Продължавам да ги отлагам и досега (смее се).

Всъщност пандемията не ми се отрази по някакъв особен начин, но лятото, стоейки в една градинка, виждах как всички щъкат насам-натам и някак присъстваше усещане за свобода, хората вдишваха свободен въздух. Изгубихме си свободата в някаква степен и тепърва ще става ясно в каква.

– В такъв случай кое е основното послание на песента, което смяташ, че трябва да стигне до хората?

– Това, което казвам в песента, сигурно е повтаряно безброй пъти досега – да се обърнем към ценността на нашето време. На мнение съм, че е необходимо да живеем по начин, който позволява да усещаме времето. Познавам безчет хора, за които времето просто минава, без да го усещат. Те по-скоро съществуват, не живеят и времето не минава през сетивата им и в този посока обвързвам времето с любовта, която е безвремие и затова е толкова скъпа.

Много е лошо, когато времето ти няма стойност за теб самия. То е най-ценния ресурс, глупаво е да го пропиляваш посредством завист, клюка, интриги, разговори с хора, които няма да ти кажат нищо. Колкото до посланието на песента и клипа – наясно съм, че е невъзможно да стигне до всички, но за мен най-важно е да покажа това, което ми е вътре в душата, да го изкарам на бял свят. На мен, като на творец, никак не бива да ме е грижа дали ще бъда разбран, защото колкото по-достъпен ставам, толкова губя от себе си.

– С какви впечатления си от хората, които седят зад направата на този клип, а също и от актьорите в него? И на практика може да се каже, че в клипа ти правиш и своя своеобразен актьорски дебют…

– Много ще е чудно, ако след работата по клипа с мен, хората от екипа, продължат да работят в тази сфера. (смее се). Шегувам се, разбира се.

– Извън шегата, изглежда, че щом сте решили да работите заедно, значи това е било правилното решение?

– Да, със сигурност, но извън шегата, аз много се постарах и считам този момент като своеобразен свой актьорски дебют, защото наистина влязох в роля. Преди снимките имахме репетиции. Правихме доста интересни упражнения, с които аз се сблъсках за първи път, но режисьорът на клипа Диляна Данева беше категорична, че това е правилния начин да влезем в „чужди“ кожи, а и да знаем какво правим на терен, а не да губим снимачно време. Оказа се, че и тя е ревнива към времето (смее се).

Благодарен съм на всички, но най-вече на Диляна, защото въпреки желязната дисциплина и професионализъм, които тържествуваха на снимките, работният процес беше съпроводен от много приятелска атмосфера, шеги и смях. Снимките вървяха леко и много, много приятно.

Искам да благодаря и на своята екранна половинка – актрисата Лилия Лилова, ще имате възможност да се насладите и на нейния талант. Тя изключително много ми помогна да се чувствам комфортно в своята роля и съм убеден, че тепърва доста ще я виждате на сцената или на екрана. А също и на актрисата Анна Банкина, с която си партнирам за втори път. Тя отново ме убеди колко талантлив и ценен човек е. Операторите Георги Георгиев и Иво Недялков са ми близки приятели и винаги са били до мен в почти всички заснети през годините музикални авантюри.

Няма как да не спомена и Асен Караниколов, с когото също си партнирахме, но освен като актьор, той беше зад кадър и като асистент режисьор. Йовета Панда, която монтира повече от умело всички кадри, за да се насладите на красивата история. Диди Шипочка, нашият сценограф и гримьор, Илияна Илиева прекрасен и обгрижващ организатор и Мартин Шиков, с когото също си партнирахме пред камерата. Огромно благодаря на всички, за старанието професионализма и парченцата душа, които оставиха в клипа.

В рамките на три дни не успяхме да спим много, но всички бяхме толкова въодушевени от случващото се, че нямаше и следа от умора по лицата ни. Лично за себе си аз открехнах една врата към нов свят благодарение на тези хора и възнамерявам да продължавам да работя с тях и занапред.

– Интересно би било да споделиш как виждаш посланията в клипа, както и самата песен, една или повече години по-късно в очите на хората?

– Аз бих искал да си я представя след 10 години и хората още да я харесват. Да се откриват в клипа и в песента, и да намират послание за себе си. Искрено се надявам на това. Повечето песни след една година вече са забравени. Отдавам го на масовата култура и осезаемо чувствам промяната. Нямам представа дали вина за това имат социалните мрежи, които спомогнаха музиката да бъде много по-достъпна, и по този начин слушателите се презаситиха и все по-трудно можеш да задържиш тяхното внимание.

Разбира се, свой принос навярно имат и самите създатели на музика. Усилията, необходими за реализацията на музикален проект, са в пъти по-малки от преди 20 години, да речем, и тази достъпност позволява, едва ли не, на всеки да прави музика, да пее. Така че, ако след една година песента накара някой да чувства или да изпита необходимост да я чуе отново, аз ще бъда щастлив./show.blitz.bg

Интервю на Анелия ПОПОВА

Материалът Din-Yo: – Любовта е безвремие, затова е толкова скъпа! е публикуван за пръв път на DIN YO.

След „Искам твоята“ и „Знаеш как“, Din-Yo изненадва с уютно парче за потребността от любов и невъзможността за нейното осъществяване.

Той е автор на музиката заедно с DJ Coco Beats, чието дело е и аранжимент. Текстът отново е негов. Марина Драгомирецкая е джаз певица, която наскоро изпълни ролята на Рокси Харт в нашумелия мюзикъл „Чикаго„. 

Din-Yo и Марина заснемат красив видео клип към парчето, за който са се доверили на младия режисьор Георги Георгиев – Ze. Видеото е снимано в сърцето на столицата – в дома на ген. Паприков, построен през 1905 г. Роялът, около който са събрани героите от песента, има своя история – той е личен подарък на семейството от княз Фердинанд. 

В клипа Део е симпатичен сервитьор, който подава на Din-Yo питие от отрупан поднос в разгара на лъскаво парти. 

„В клипа показваме вечер, която прелива от разкош, демонстрации на излишество и похот, които не могат да удовлетворят запазилата своята чувствителност и жажда за истински емоции душа“, коментира изпълнителят.

Това е третото съвместно парче на Din-Yo и Марина Драгомирецкая. Фактът, че посоките на трите са коренно различни, дава възможност на младите изпълнители да търсят и да намират себе си в многообразие от стилове. Убедени са, че експериментите им няма да спрат дотук и вече работят над нови проекти. Ето какво още успяхме да научим…

– Как избра да се занимаваш с музика? 

Марина: Музиката ме избра. От малка пея и животът ми по един или друг начин винаги е бил свързан с нея, макар през годините да съм се занимавала с много и все различни неща.

Завършила съм техникум по облекло, имам бакалавърска степен по дипломация и международни отношения и магистратура, която привършвам, по същата специалност и съм магистър по тонрежисура. Заминавам се с екологична политика, преподавам в една частна школа по пеене и солфеж, работя за една външна продукция в БНТ като вокалист-изпълнител, играя в един мюзикъл в Музикалния театър и т.н.

Din-Yo: Не мисля, че е имало някакъв акт или решение. Просто душата ми е изтъкана от музика.

– Кой БГ изпълнител според теб има успешна кариера?

Марина: Изпълнителите, които съчетават в себе си добър пазарен нюх, талант и упоритост и трудолюбие в работата си, за мен са успешни. Примерите са много. Веднага се сещам за Мария Илиева, Белослава, Графа и Поли Генова.

Din-Yo: Онзи, който е удовлетворен творчески и осигурен материално.

– Имаш ли идол?

Марина: Моят идол е сборен образ от различни творци, в които откривам по нещо любимо и си го „крада“ за себе си.

Din-Yo: Идол е силна дума. Нямам определен човек, когото мога да нарека така, по-скоро има съвкупност от качества, които харесвам.

– С кое свое постижение се гордееш най-много?

Марина: С всяко най-ново. 2013 г. беше ужасно щастлива година за мен – сбъднах една голяма мечта – да играя в мюзикъл („Чикаго“ в Музикалния театър в ролята на Рокси Харт), след това с Din-Yo осъществихме първия си видео клип към песента „Петък вечер“, а след броени дни заминавам на турне в Германия с Нов симфоничен оркестър и Privilege Classico Band.

Din-Yo: Успях да покажа душата си чрез музика.

– Оприличавали ли са те на световна звезда? Коя?

Марина: Да, (смее се) на Мадона. По време на репетициите за турнето в Германия дойде един от сценичните работници и сподели, че си помислил, че са поканили Мадона за концертите.

Din-Yo: Да, на слънцето.

– На какви инструменти можеш да свириш?

Марина: Свиря на пиано от малка. Иска ми се да се науча да свиря на китара, но мисля, че и този момент ще дойде.

Din-Yo: На човешките емоции.

– Кои черти на зодията ти са най-силно изразени в твоя характер? 

Марина: Аз съм Скорпион. Емоционална съм, ужасно импулсивна, обичам да импровизирам, да бъда гъвкава, експресивна, но умея и да изслушвам, и да модерирам. Астрологията ме вълнува, но възпитанието за мен до голяма степен разкрива какъв е човек във взаимоотношенията си с хората.

Din-Yo: Почти всички. Типично за зодия Близнаци.

– Като кой герой от приказките се определяш? 

Марина: Любима приказка, която все си препрочитах като дете, беше „Спящата красавица“ – Аврора.

Din-Yo: Като добрия вълк. Галантен, похотлив и чаровен.

– Коя е най-известната личност, която познаваш? 

Марина: Брат ми, Деян Славчев – Део.

Din-Yo: Познавам известни хора, но не достатъчно, за да съм сигурен, че са личности.

– Би ли заменил/а България за по-добра реализация? 

Марина: Иска ми се да пътувам и да работя в чужбина за определен период от време, но не мога да си представя на този етап трайно да потърся нов дом другаде.

Din-Yo: Трудно бих заменил България за нещо.

– Какво правиш по време на столичните задръствания?

Марина: Слушам музика, пея, говоря по телефона (с хендсфри), гримирам се, ям. Къща на колела.

Din-Yo: Отпушвам си фантазията.

– А как се справяш с душевните задръствания? 

Марина: С дълги разходки в града или сред природата – няма значение, само да се ходи. Кратки бягства от столицата по посока на с. Горна Студена, където живее моята баба. Чаша хубаво вино… Такива работи. Когато имам много работа, това също ми е начин да не мисля за „задръстванията“.

Din-Yo: Отпушвам ги, преди те да се справят с мен

– Любимият ти спомен от детството?

Марина: Все са свързани с летата на село и ходенето на море в Кранево. Майка ми и дългогодишният й приятел си построиха и живеят в една къщичка там.

Din-Yo: Аз съм на 14 години, дегизиран като лелка, събирам такси за ток и вода, за да си купим сладолед с тайфата.

– Какво искат жените? 

Марина: Жените искат любов, разбирателство, пълно себеотдаване, внимание, споделяне…

Din-Yo: Приказка с лош главен герой.

– Кога е времето за любов? 

Марина: Винаги си е време за любов. Ние така сме устроени, че искаме да обичаме и да бъдем обичани.

Din-Yo: През любовния сезон.

– Каква е идеалната среща? 

Марина: Случайна, на улицата, предложение за чаша чай, останалото е история…

Din-Yo: С човек, който ще остане в живота ти.

– Какъв искаш да станеш, като пораснеш? 

Марина: Искам да съм добра в нещата, които правя. Човек цял живот се занимава с различни неща и се усещам пълноценна, когато не стоя на едно място. Иска ми се да бъда много неща, ще видим кое ще надделее. Но най-вече, искам да съм добър човек.

Din-Yo: Мъдър.

– Защо хората те харесват? 

Марина: Харесват ли ме? Я ги питайте. (смее се)

Din-Yo: Защото им отговарям със същото

– Колко време си избираш дрехите сутрин?

Марина: Различно. Зависи от настроението ми – понякога дълго, понякога просто грабвам това, което е най-отгоре.

Din-Yo: Ако се събуждам на чуждо място, ми отнема секунди.

– Кое е последното откачено нещо, което направи?

Марина: Постоянно се заяждам с хората, които си изхвърлят боклуците на улицата.

Din-Yo: Доверих се на котарака си, че може да ми бъде съавтор на текстовете. Така се роди песента „Морско куче“.

– Последното парче, което ти се заби в главата?

Марина: Тази сутрин в колата слушах Rock & Roll Queen на The Subways и си го пея оттогава.

Din-Yo: Онзи ден го написах. Казва се „Помниш ли“.

– Какво ново подготвяш в момента? 

Марина: С Din-Yo подготвяме ново парче с работно заглавие „Котка и мишка“. Чакаме в началото на новата година да направим видео клип с Део, Лео, Играта и Din-Yo на едно много сладко розово парче.

Din-Yo: Скоро снимахме клип на моя самостоятелна песен, който ще можете да видите през януари. С Bate Pesho в студио Buster довършваме песен с Марина, Лео, Део и Играта. Както и няколко песни с Марина, по които работим успоредно.

– Как се виждаш след 10 години?

Марина: Дай боже, да имам свое семейство, по-стабилни доходи и успешна работа.

Din-Yo: Като едно от най-значимите имена на музикалната сцена.

– Какво ти е мнението за другия? 

Марина: Din-Yo просто го обичам. Имаме много блага комуникация, весело ни е и когато работим, и когато се забавляваме, което май е едно и също, защото да работиш с него е голям кеф!

Din-Yo: За Марина имам две мнения и двете са, че е страхотна.

– Какво ще ни пожелаеш за Новата година? 

Марина: Да бъдете здрави, вдъхновени и да не спирате да радвате читателите си с интересни материали.

Din-Yo: Да продължавате да давате храна за душата на своите читатели.

Материалът Интервю: Din-Yo и Марина за Bulevard.bg е публикуван за пръв път на DIN YO.

R’n’B и соул музиката у нас може и да не са сред предпочитанията на масовата публика, но определено си имат доста вярна аудитория. Затова появата на младия и доста интересен изпълнител Диньо Господинов, който има амбициите да предлага свой интересен и метафоричен поглед за нещата, му гарантира успех. С излизането на първата му песен „Искам твоята“, в която си партнира с джаз певицата Марина Драгомирецкая, той определено разбуни духовете в бурната ни напоследък музикална действителност.

„Имаше доста противоречиви мнения относно този текст и аз бях наясно от самото начало, че ще предизвика емоции. Не съм го направил случайно, просто нямаше как да е друг на тази емоция, която исках да пресъздам. Става дума за любов – дори и за любов за една вечер, но тя е абсолютно истинска. Конкретна муза имаше, но може би не една“, разказа новата надежда на родната сцена пред камерата на BLife.

Всъщност Диньо не е съвсем новобранец в света на звуците. С музика се занимава от доста време и признава, че вече има голям запас, който сега ескалира и трябва да види бял свят. В актива си има около 20 написани песни и дори е започната реализацията на 5 от тях. Разказва, че не е имал идеята целенасочено да ни се представи именно с парчето „Искам твоята“, в което пресъздава лицето на истинската страст, само че без да си позволява да използва нито една нецензурна дума.

„Тази песен сама си реши да се появи. Не съм търсил нито момент, нито съм опитвал да скандализирам. Просто това беше песента, която избуя“, добавя още Диньо.

С партнорката му Марина, която впрочем е сестра на атрактивния и неостаряващ водещ Део, се запознали в едно студио, където тя сега е преподавател. Приятелството им продължава от няколко години и със сигурност от него могат да се получат много интересни неща, защото тя придава особен вкус на нещата, които прави.

„Ходили сме на музикални фестивали заедно – интересна тръпка и преживяване. Аз доста разчитам на нея. Съвсем случайно се получи – просто бях в определен момент на определено място, направихме нещо, харесаха го, пуснахме го и станахме финалисти. За нищо не съм си давал кой знае колко зор, получават ми се нещата с лекота“, признава певецът пред BLife.

В момента с  Марина работят по друг съвместен проект, който звучи много различно и лично. Песента е доста интимна и изпълнена с метафори.

„Съвсем скоро можете да очаквате клип и нова песен. В движение са няколко неща и не мога да кажа кое точно ще излезе първо“, добавя още Диньо.

Слеващата песен обаче щяла да е по-танцувална и по-клубна. Гарантира, че тепърва ще чуваме интересни неща от него. Следващото му предложение вече ще бъде с клип – има събран екип от страхотни професионалисти, хора, които си разбират от работата и ще е едно визуално удоволствие за зрителите, надява се.

„Целта ми е да се чувствам добре“, казва в крайна сметка новата музикална амбиция.

ЛИНК към статията

Материалът Диньо – новото R’n’B предизвикателство е публикуван за пръв път на DIN YO.