Рано сутринта слязох да си взема една вафла, решен да се подсиля и да извървя трънливия път до избирателната секция. Пред кварталното магазинче вече се бяха строили собственикът и няколко съкварталци и пиеха бира. Разбира се, предвид настоящия изборен ден, дебатът се въртеше основно около ниското месечно трудово възнаграждение и главоломното покачване на цените на стоките и услугите. Когато влакът на народното недоволство стигна до гара „корупция”, думата взе собственикът на магазинчето и разпалено направи брилянтен анализ по темата. Обясни на останалите, че проблемите не се крият в българското законодателство, а в служителите към Министерството на вътрешните работи. После, за да подплати това свое твърдение, смело заизрежда лични истории, в които е ставал жертва на корупционни практики, като след всяка една свиваше по пръст на ръката си. Съседът до него клатеше одобрително глава и току се ококорваше и зяпваше сякаш иска да добави нещо. Друг участник в дискусията успя да намери пролука в тирадата на собственика и отбеляза няколко генерални недостатъка на служителите на реда. Подчерта пълната липса на морал и служебната им некомпетентност, прилагайки за доказателство някои откровено хиперболизирани случки със съмнителна достоверност. Точно когато в образувания кръг от компанията се появи и бутилка уиски, съвсем ненадейно изникнаха двама униформени. Собственикът на магазинчето пребледня и започна да си хапе устните, а останалите влязоха в ролята на случайни минувачи и продължиха в различни посоки. Полицаите тържествено се вмъкнаха в магазинчето, предвождани от собственика и неговото най-приятелско изражение. След няколко минути, все така усмихнат, ги изпрати и като се отдалечиха ми разказа колко свестни и разбрани излезли. В началото искали да го глобяват, но ги почерпил, дал им някой лев да си купят нещо и го пощадили. Докато слушах суперлативите по адрес на господата и тяхната човечност, си изядох вафлата и тръгнах да гласувам.