Беше поредният спокоен ден в Рая. Пърхането на херувимски крилца аранжираше ефирните звуци на арфа, които караха всеки да забрави своите житейски проблеми и да се потопи във вечното, сладко безвремие.

До портата, зад която се простираше отделението на Блажените, върху един сгъстен бял облак, се беше проснал Свети Петър. (Излегнал се удобно подрънква с ключа, въздъхва тежко, очевидно скучае)…

Той отново изпълняваше своята изключително тежка и недоходоносна, но отговорна работа да се излежава, сумти и мързеливо да подрънква с връзката си ключове. Отдаден на праведни мисли и чести почесвания по ореола, очакваше Душите за Рая. Днес още нямаше никой и той започна леко да се изнервя, когато от бялата пухкавост на облаците изплува силует.

Плахо се приближи, огледа се и учтиво поздрави. Свети Петър прокара очи отгоре до долу по новодошлия недоверчиво и попита с видима досада:

-За първи път виждам такава странна Душа. Синко, ти да не би да си за Ада? Я си кажи името!

-Диньо.

-Как?

– Диньо, записан съм Диньо, но по принцип съм Художествена измислица.

– Художествена измислица? Странно… – избоботи райският ключар, а после измъкна един опърпан тефтер от гънките на тогата си и заприплю по светите краища на своите пръсти. Запрелисти го тихо, мънкайки нещо под носа си. Бавно по лицето му изплуваха първите белези на почудата…

– Хммм… – накрая изглеждаше толкова учуден… -Не може да бъде! Абе, тебе те няма в никой списък. Ти не си Душа! Какво си?

– Е, нали Ви казах. Аз съм Художествена измислица, герой от роман, много увлекателен при това.

– Ето защо ми се стори толкова странен като дойде. Хм.. Ам..Ама не мога да те пусна в Рая! Той е предназначен само за хора. Никъде не пише, че се допускат някакви книжни герои.

– Но… Ъ-ъ-ъ… Аз с какво съм по-различен от хората?

– Ами те, хората, са от плът и кръв… Аааа ти от каааакво си?

– Вие преди малко сам казахте! – упорстваше Художествената измислица – че тука идват само душите им, а тяхната плът и кръв и каквото там имат си остават долу на Земята. Аааа! Или под Земята! А пък и съм Душа на героя от романа.

– Ееее, та ти даже не си живял, нито си умрял.

– Как да не съм живял? Ето вижте книгата! – опълчи се странникът, правейки жест с ръка – В нея е описан целият ми живот! Ако не вярвате – прочетете.

– Да прочета ли? (с насмешка) – И това тук ли ти е животът – 500 страници?

– За някои и толкова не можеш да напишеш… – отговори видимо засегнат Художественият герой – Ето, в съдържанието има всичко – раждането ми, животът ми, дори книгата завършва с моята смърт!

– Да, но тук не пише закъде си! Аз откъде да знам? Може да си за Ада!

– Може!

– В такъв случай ще повикам Рогатия, за да решим закъде си!

Пъшкайки свети Петър се изправи, протегна се и изсвири с уста. Не след дълго се появи носено от белите си крилца закръглено херувимче и заби очаквателен поглед в лицето на Светията. Той го изпрати да извика Дявола, след което отново се просна върху облака и двамата с Художествената измислица потънаха в тишина и очакване.

Дявола дойде в най-прекрасното си отвратително настроение, изгледа подигравателно измислицата, оригна се и си качи мръсния космат крак на „стола“ на свети Петър, който, видимо изнервен, набързо му разказа за особения случай.

Рогатия се захили просташки, изплю се и заговори, докато същевременно чепкаше сплъстените косми на опашката си.

– Виж, Измишльотино, първо аз нямам никакво време да се занимавам с тебе, и без това моята клиентела е много по-голяма, отколкото в Рая. В последно време започнаха да ми ги изпращат заради какви ли не глупости. Наскоро дойде един, защото много псувал. Е, може ли за това цял ден да се блъскам да го въртя на чевермето и да имам мускулна треска дето съм го бичувал?! И второ: като слушам, историята ти е отвратителна, защото в нея няма нито един дори и малък грях. Не мога да те взема при мен!

После се обърна към Ключаря: „Ти не си ли живял, бе? Виж – крадат, облагодетелстват се… А ти си супер зле! Оправяй се с него, Г-н Праведност, както си знаеш. Аз си тръгвам, защото ме чака работа… След което поклати рогата си и си тръгна с танцувална походка.

– Глупак! – изпрати го с видимо отвращение Свети Петър – Ами теб сега какво да те правя? Най-добре да те заведа при Господ и той да реши за къде си – изсъска Светията зад смаляващия се рошав силует.

– Добре-съгласи се Художествената измислица и двамата тръгнаха към Божествения кабинет.

– Тук е!-тихо прошепна Свети Петър, след като пристигнаха. – Влизай и се дръж почтително! Това е Бог! – при което отвори вратата и го избута вътре.

Художествената измислица тихо запристъпва напред. Точно срещу него, на масивно бюро, стоеше Господ, облечен в искрящо бял костюм, съсредоточил кристално синия си поглед в своя гост и галеше дългата си брада.

Художествената измислица замънка:

– Извинете, г-н Бог, аз съм …. ааа … такова…

– Знам много добре кой си. Аз знам всичко, нали съм Създател на видимия и невидимия свят. Създал съм и автора, който написа твоята история. Аз съм Авторът на всички автори.

– Но аз идвам…

– Знам защо идваш. Ха, та всичко тук е само мое дело! И Свети Петър, и Дявола, и хората. Всички те не са по-различни от теб, глупако!!! Всички те са художествена измислица, герои от книгата, която пиша аз. Ти и те сте част от нея. Аз съм измислил дори всяка една твоя дума.

– Но това не може да е вярно!

– Може! Ето виж! Тук съм написал, че не можеш да кажеш нищо и мълчиш. Хайде говори!

Художествената измислица се опита да противоречи, но не успя. Просто, колкото и да се напрягаше да каже нещо, сякаш тишината попиваше всеки негов звук. Господ го изгледа победоносно и смеейки се провикна:

– Разбра ли сега кой е истинският автор, Измишльотина такава! Мастилена марионетка! Всичко е плод на моето въображение, а ти си създаден от най-глупавата ми мисъл. Ти си едно нищо, нищожество такова! Плячка на книжните червеи!

Изведнъж литературният образ усети, че звукът, който се опитва да издаде набира сила, започваща да нараства и да си пробива път в пространството, докато в стаята не прокънтя смехът му.

Господ го изгледа изумен и невярващ.

-Ха! – извика Художествената измислица – Аз мога да говоря! Но как? Нали не си го написал ти?

– Това е невъзможно! – измърмори Господ.

На свой ред авторовият герой продължи да вика:

– Ти не си нищо повече от мен. И ти си една художествена измислица, и твоите реплики са измислени от друг. Ти не си Бог. И двамата сме част от един и същ разказ! -Но кой го е написал?

– Авторът!